Юлия Спиридонова е автор на множество романи и приказки за деца

Юлия Спиридонова е създател на множество романи и приказки за деца и младежи - " Гугулетата ", " Тина и половина ", " Графиня Батори ", " Макс. Всичко на макс! ", " Кронос, тоя злощастник " и др. Последната ѝ книга е “Сянката на щуреца ”, занимателен разказ на сложна тематика - смъртоносните клопки, които крие интернет. Юлия е родена е на 30 октомври 1972 година в фамилията на художниците Лилия Петрова и Симеон Спиридонов. Щастливо омъжена, с две деца. 

 

БУМ!

Казват, че една хубава история би трябвало да стартира с БУМ! Е, моята стартира с БУМ, че дори и с ТРЯС. Бях на осем, беше пролет, на посетители бе пристигнала съученичката ми Калинка. Както постоянно, бъках от гениални хрумвания и предложих да се качим на огромния орех. Калинка тактично отклони предлагането, само че аз към този момент си се представях на върха на ореха и нищо не можеше да ме спре.

- Ще би трябвало да ме вдигнеш, с цел да стигна най-долния клон - обясних на Калинка.

Калинка въодушевено ме изстреля по този начин, че си фраснах главата в клона.

Бум. Тряс. Плач и проклятия.

Калинка реши да ме подкупи (това постоянно работи).

- Спри да плачеш, ще ти дам доста забавна книга за едно момиче, което може да набие всички момчета - сподели ми тя.

Веднага стопирах да рева.

На другия ден Калинка ми донесе “Пипи Дългото чорапче ”.

Тогава пристигна и второто БУМ. Беше толкоз мощно БУМ, че прекатурна света ми (пардон за клишето).

Помислих си - какво ли е да можеш да измисляш такива страхотни истории? Да пишеш книги, които обръщат света с главата надолу и го карат да размахва крайници във въздуха?

И доста скрито започнах да си бленувам да стана детска писателка.

Мечтаех скрито, тъй като вкъщи идваха много писатели и доста добре знаех какви са и по какъв начин наподобяват те. Изобщо не приличаха на мен. Това се забелязваше от пръв взор и не беше единствено мое наблюдаване, както ще разберете по-нататък.

Но не незабавно, тъй като се случи нещо, което за малко да прекъсне моя млад живот и бъдещата ми писателска кариера.

 

Пътят към пъкъла е застлан с пържени тиквички

Аз съм човек, надвишаващ с положителни планове. Така е, откогато се помня. Това обаче ми носи най-много проблеми. Както е споделил сътрудника Самюъл Джонсън: “Пътят към пъкъла е застлан с положителни планове ”.

Не си припомням за какво бях сама вкъщи, само че взех решение да направя изненада и да сготвя най-вкусното нещо на света - пържени тиквички. Дотогава бях варила яйце и с това се изчерпваха готварските ми умения. Нарязах няколко тиквички на кръгчета. Сложих тиган на печката, излях вътре половин бутилка олио и врътнах копчето на най-висока степен. Яйцето се вари три минути, откакто кипне водата, несъмнено и тиквичките щяха да станат за толкоз време, мислех си аз. И търпеливо зачаках олиото да кипне.

Но олиото не искаше да кипва. Сигурно, тъй като стоях и го гледах. Затова отидох в хола. За шанс, по малкия екран даваха детския филм “Знакът на орела ”. Изгледах половината епизод. Олиото все по този начин не кипваше.

Върнах се при “Знакът на орела ”. В момента, в който аха да отсекат главата на основния воин, ми замириса на дим.

Отворих вратата на кухнята.

И ето ви го пъкъла! В цялата му хубост. Черни, смрадливи пушеци и оранжев огън.

Ужасно се уплаших, изскочих от у дома и започнах да крещя.

За шанс, чу ме съседът чичо Коце. Втурна се в кухнята, сграбчи тигана и го метна през отворения прозорец.

Но пъкълът беше приключил своята адска работа - неотдавна боядисаната кухня беше напълно черна, а неотдавна боядисаният хол с изциклен паркет не изглеждаше доста по-добре.

В този миг се прибраха баща и мама и като се почна, страшна работа! Баща ми крещи, мама мълчи, чичо Коце се пробва да играе пълномощен и кротичък дипломат. Да, но индивидът си беше не запомнил ченето вкъщи, та не му се разбираше доста какво споделя. Я се пробвайте да кажете “пържени тиквички ” без зъби!

Нищо, де. Аз си знаех, че баща ще повика, ще повика и ще му мине. Обаче мама толкоз бледна в никакъв случай не съм я виждала. Разбира се, взех решение, че тази бледност е поради провалите. Да, но не. Точно до печката имало газова бутилка (тогава постоянно спираха тока) и на тази бутилка са ѝ трябвали още една-две минути, с цел да се трансформира в бомба. Ако чичо Коце не беше минавал наоколо без чене, в този момент нямаше да четете това. (Дано не съжалявате.)

Най-гадното беше, че след този случай татко ми дълго време ме наричаше Ван дер Любе. (Уточнение за по-младите читатели - Маринус ван дер Любе е запалил Райхстага).

Оцелях и продължих да подрипвам по пътя, застлан с положителни планове, подскачах, падах, изправях се, най-после станах публицист. Или най-малко по този начин си мислех.

 

Мустаците

Щом излезе първата ми брошура “Гугулетата ”, получих и първата си покана за среща с читатели. Заминах с влака за Пазарджик, където в библиотеката ме чакаха едни напълно младежи, към шест-седемгодишни.

- Добър ден - рекох - аз съм Юлка, написала съм ей тази книга, значи съм писателка.

Децата обаче споделиха, че не съм никаква писателка. И ми показаха портретите на същинските писатели по стените на библиотеката.

- Истинските писатели - споделиха младежите - имат мустаци. Вие имате ли мустаци? Не?

Нямах мустаци и си отидох посрамена.

Хубаво, де, само че към този момент се задаваше втората ми книга. Затова се наложи да се сдобия с мустаци.

Разни известни хора се хвалят, че не отиват на никое място без усмивката си. Е, аз пък към този момент не отивам на никое място без мустаци.

Научих си урока.

 

Шведските деца

Мустаците смъкнах единствено за малко, едвам подпиша брачното си удостоверение. За шанс, младоженецът беше поканен в Стокхолм на конференция. Така се озовахме на нещо като медена седмица в Швеция, родината на Астрид Линдгрен - моя отколешна фантазия. Мушнах любопитния си нос на всички места, бях в парка-музей на Астрид Линдгрен и даже се снимах със статуята ѝ. И през разум не ми минаваше, че един ден ще ме предлагат за най-голямата премия в света за детска литература на нейно име. Ако някой ми беше споделил тогава, нямаше да допускам.

В един парк в Стокхолм видях нещо, което ме порази - група деца, същинска бойна тайфа, напът да реализира следващото си крепко премеждие или пък някоя доста огромна пакост. Децата тичаха дружно, смееха се, подвикваха си. Дотук нищо извънредно. В средата на групата обаче имаше дете в инвалидна количка - пълновръстен член на бандата.

Децата минаха край мен с радостни крясъци и се изгубиха в парка.

В гърлото ми заседна буца.

Изобщо не можех да си показва, че в миналото ще видя сходна панорама в България.

И знаете ли какво? Все още не мога да си го показва.

 

Неприличните книги

Моят специалитет (освен пържените тиквички) са занимателни, щури романи на сложни и тежки тематики. Преди години прочетох в тийнфорум излиянията на едно момче: “Много ме е боязън да върша секс. Чувал съм, че първия път ужасно боли ”. Първо се засмях - горкият глупчо. После ми стана мъчително - горката душица, какъв брой ли е изплашен! Но по какъв начин е допустимо едно модерно дете да не знае обикновени неща? Оказа се, че е допустимо и още по какъв начин. Тогава написах романа “Макс, всичко на макс ” - за момчешките страхове, за секса и любовта. Написах го с най-хубави планове, само че някак не се сетих, че ще би трябвало да застана с този разказ пред същински младежи. И то без мустаци, тъй като мустаците са за дребните читатели.

Романът излезе, поканиха ме на среща с младежи на Фестивала на детската книга в Сливен. Когато влизах в читалището, краката ми се подкосяваха от боязън. Преди формалната среща в празната зала ме чакаше групичка доста готини младежи от математическата гимназия. Бяха създали сценка по романа. Книгата доста им беше харесала. Успокоих се малко.

Дойде време за срещата, вратите на залата се отвориха и… Вместо младежи, в залата се стече врещяща навалица от миньони - първокласници, от най-опасния тип - тези без предни зъби.

Загубих мозъка и дума. В този миг артистите започнаха своето зрелище по романа, в който ставаше дума, несъмнено, за секс.

Миньоните бяха изумени. Един не гъкна!

Пиесата свърши. Артистите си отпътуваха, въпреки че ги молих на колене да не ме оставят сама.

А миньоните мълчаха. Вие чували ли сте за безмълвен миньон? Не? Е, в този момент можете да си визиите атмосферата. Стоях по средата на сцената, с милион миньонски ококорени очи, вперени в мен.

Срещата продължаваше. Трябваше някак да спася ситуацията. Стегнах се.

– Така и по този начин, благи ми миньони, аз съм детската писателка Юлка. Забравете това, което видяхте доскоро, то е за огромни каки и батковци - плещех. - Освен за огромни, пиша смешни истории за вас, скъпи миньони. Сега ще ви опиша за гугулетата. Те са едни щури пилета…

Миньоните не ме слушаха, те имаха въпроси.

- Амаа какво искаше оня батко от какичката?

- Имало едно време едни гугулета, които били постоянно гладни - не се предавах аз.

И по този начин, безпределно дълго време. Аз гугулясвам ли, гугулясвам, миньоните дърпат ли, дърпат към неприличната тематика.

Докато гугулясвах, с смут си представях как всичките тези миньони ще кажат на татковците и майките си: “Пък през днешния ден ни водиха при една детска писателка, която написа неприлични книги. ”

Най-после времето свърши. Извиках със заплашителен глас:

- Остана време единствено за един-едничък въпрос! И доста да внимавате какво ще питате.

Настъпи тишина. Миньоните старателно мислеха. Една ръчичка се подвигна, един младеж се изправи.

Разнежих се:

- Кажи, дребничък.

Миньонът се огледа тържествуващо и попита:

- А какво е това секс?

О, земьо, отвори се и ме погълни!

Земята не се отвори, само че пък се отвориха вратите на залата и миньоните изтекоха на открито с радостни викове.

След тях изпълзях и аз, изцяло унищожена.

Докато стоях във фоайето и се чудех да се разплача или да изям един доста огромен сладолед, вратите на прилежащата зала също се отвориха. Отвътре наизлизаха младежи, които (казано културно) показваха невъзпитано своя безспорен шок.

Изпълних се с ужасни съмнения. Надникнах в залата и какво да видя? На сцената, на едно столче, седеше доста възрастен детски публицист с потни очилца. В скута му имаше брошура с гатанки.

Тогава разбрах. Беше станало чудовищно комплициране! В моята зала бяха пуснали миньоните, а в прилежащата зала бяха чели гатанки на младежите цялостен час!

Ето по тази причина ненавиждам да ме питат елементарно ли било да се написа за младежи!

Как мислите, елементарно ли е!? Ами че то си е напряко рисково за живота.